Design is for Lovers

The Diary of A Fine Lover
&
A Lover of Fine Things

(Source: maria-l0uiza, via weneedart)

Sandro Botticelli,The Birth of Venus (details)

(Source: c0ssette, via bugubu)

ситно…

ситни точки, дупчици - по гънките на листата,
гръбнака на стъблата, по крилата на насекомото
по мътните очи на улиците - локвите, в прозорците
зад завесите, в опакото на дните

ситни точки, запетайки, многоточия,
заекване, минута по минута, сърцата бият,
поставят запетаите в по-дългите пасажи,  гърдите се пълнят и се 
празнят, дългото изречение продължава…

през дланите на облаците, светлината се разлива, сутрин асфалтът
блести, какво ли е сънувал дъждът?

друг път

когато

музиката свърши
огледалата се погълнат
плановете плавно се провалят
напразните усилия нямат смисъл
градовете са като сгради
млякото е черно
наркотиците излизат през носа
бебетата са пластмасови

любовнициете са разделени
острови от плът

пейките в парка
са едноместни

книгите са дом в края на света
в който никой не живее

филмите отидат на кино
зашото зрителите са изчезнали

когато си толкова далеч
колкото може
светлината ще изгасне

тогава

без
последни
прелюдии
тайни вечери
изповеди признания
и цигари

невидими струни за пиано
ще разрежат слънцето
на парчета
за последния му залез

няма да има
астероиди армии
антихрист ангели
четири конника
седем печата

ще бъде случайно и необратимо
като откриването на огъня
като падането на листо

ще сервира смъртна присъда
за излежаване
ще е десерт
супа в лицето
без маниери
дивашко и примитивно

ще се
блъскат ритат
душат и удрят

всеки срещу всеки
до първа и последна кръв

нощта ще се увие
около мекото мило
плюшено мече
в душата на човека
ще го удуши

тогова прозорецът на ума
ще е широко отворен
ще влезе безумието
ще изпочупи всичко
ще сложи точка

когато
тогава

но не и сега

ти
танцуваш
подреждаш
мен и нощта
седиш
пушиш
мен и нощта
спиш сънуваш
мен и нощта

докато таксито тръгва

—   

из СПИСЪЦИ на Стефан Иванов

ИК CIELA, 2009

Дланите ми се потят, по пръстите полепва минало. Нищо не остава както е било. Около мен всичко се променя, в мен всичко се разстройва. Колите отнасят познати и непознати лица, влаковете носят цели тълпи, градът се пълни и изпразва, ден и нощ - небето диша и издиша. 

Какво ми остава? Лъкатуша по пътека, сезон след сезон. Четири години, може би пет - растеж, преход, падение - едно след друго и едновременно. Как измервам времето? Научих ли се? Напих ли се със спомени? Ще мечтая ли още или се наситих?

Ставам рисунка, която излиза от контурите си. Вървя след сянката си по пътеката. Криволича. Как измервам времето? Какво са дните - равни интервали самота, копнеж да докосна това, което не може да бъде докоснато, вечен стремеж към промяна, разяждане…Аз не съм Аз.

Other people are bright;
I alone am dark.
Other people are sharp;
I alone am dull.
Other people have purpose;
I alone don’t know.
I drift like a wave on the ocean,
I blow as aimless as the wind.

I am different from ordinary people.
I drink from the Great Mother’s breasts.

—   Lao Tzu (via fernsandmoss)

(via journalofanobody)

“I turned silences and nights into words. What was unutterable, I wrote down. I made the whirling world stand still.”

—   Arthur Rimbaud (via observando)

скрий ни 
в гънките на дните - каза тя
преди нощта да дойде и изглади всички несъответствия

говори ми с празни устни, като в ням филм,
докато думите не паснат с текста в главата ми

пиши ми писма, целувай всеки плик - хартията с твоето присъствие,
в почерка си скрий начинът, по който пръстите ти търсят

изпращай ми песни, филми, мислите си, и тези вдъхновили те
бъди жива сентенция - растяща и своя, пренаписвана и зачерквана -
криволичещият път на мастилена река

излез от своето корито 

научи дъжда да стъпва по-внимателно, когато живее над голите ми рамене,

остави по мен мирисът на слънце, на лято, нацъфтели коси по гребена, усмивка останала да живее в огледалото

аз съм своя - каза тя
но понякога ще бъда с теб…

точно това…

Moddi performing ‘Smoke’ at the University of Fine Arts (Güzel Sanatlar Üniveritesi) with Kıyı müzik in Istanbul.

“I close myself over, deaf as an eye,
deaf as a wound, which listens

to nothing but its own pain:
Get out of here.
Get out of here.”

—   Margaret Atwood, from Circe/Mud Poems (via lifeinpoetry)
greypoppies:

Loretta Young, ca. late 1920s.

greypoppies:

Loretta Young, ca. late 1920s.

(Source: david-paris.blogspot.com, via avintagehoarder)

“Trees are poems the earth writes upon the sky, We fell them down and turn them into paper,
That we may record our emptiness.”

—   Khalil Gibran (via observando)

настъпи мълчание
дъх след дъх
погледите се отпуснаха върху телата 
тишината слепна помежду им
и те
лежаха в празното петолиние на тези минути
замислени, изгубени, загледани,
но търсещи…

две топли тела, остротата в погледите им постепнно отстъпи и
в очите им се настани нежност и любопитство.

тя се усмихна, той последва.

“We become outlines of ourselves —

long scratches
in the sky.”

—   Zachary Schomburg, from New Kind of Light  (via weissewiese)

(Source: proustitute, via contramonte)

улиците - реки
реките - улици

по тях се носят
капки,
хора - съдове за самота,
с чувствата на чуждите, на онези
непогледнатите -

нечути, но усетени

реката ги носи
капки в тъмното
докато животът сплита вени,
а сърцата се задръстват, стари рани
се отварят и затварят, отварят и затварят


под празното небе дишаме -
откъснати цветя, 
животът бавно ни поглъща, 
глътка по глътка, а светлината си отива,
като опарена…

реката продължава 
надолу.